Иван Димитров
С културизъм се занимавам почти 20 год. През1991г. завърших курс за инструктори по бодибилдинг. През 1994г. реализирах една моя мечта и участвах на състезания по културизъм, като най-доброто ми класиране е 2-ри в тежка категория на републиканско първенство за студенти. Благодарение на дългогодишните упорити тренировки и сериозното ми отношение към спорта успях значително да подобря физиката си.
Като ученик когато започнах да тренирам бях малко над 70кг. Бях с обиколка на бицепса (мишницата) около 37см. През лятото на 2003г. достигнах най-добрата си форма до момента -121кг. с обиколка на ръката 49,5см. При ръст и в двата случая 195см.
През последните години въпреки удовлетворението от резултати те в културизма усещах, че нещо във физическата подготовка не ми достига. Съществува погрешно схващане,че културистите стават бавни със схванати стави от щангите. Причината не е в щангите, а в това че много от трениращите не работят за бързина и гъвкавост. Ако тези неща бъдат част от културистичната тренировка ще отпадне още един мит за културизма. Желанието ми да подобря скоростно-динамичните си качества, гъвкавостта и определеният ми интерес към техниките за самоотбрана ме насочиха към бойните изкуства.
Започнах да се занимавам с Тае-Куон-До при един кореец. Всъщност самият кореец работеше с напредналите, а с нас начинаещите се занимаваше някой от по-напредналите му ученици. Тренировките ми харесваха. След няколко месеца правех добре някои техники с крака, с ръце правехме предимно блокове и лицеви опори. Дълбоко в себе си се съмнявах че едно бойно изкуство може да бъде ефективно със символичното участие на ръцете. По-късно корееца си замина и тренировките прекъснаха. След известно време започнах да тренирам Кик-Бокс при един познат. В сравнение с Тае-Куон-До това си беше яко блъскане и активна работа с ръце и крака. Харесваше ми, но пак в себе си усещах че нещо не достига. Не съм специалист в бойните изкуства но липсата на захвати и дългите рундове създаваха в мен чувството за не достатъчна оптималност.
Често вървейки по софийските улици виждах залепени рекламките, приканващи ни да постигнем добра кондиция перфектни умения за самоотбрана чрез тренировки по Винг-Чун. На един плакат имаше снимка на двама души сплели ръце и крака в неестествена за моите представи позиция, което всъщност се оказа момент от двубой. Да си призная вътрешната ми реакция беше:”Какви са пък тия?” , придружена със скептична усмивка, защото често се срещат реклами на какви ли не бойни изкуства и инструктори. Докато един ден ми попадна брой на вестник “Сега” със статия за Винг-Чун. Впечатлен от написаното и разказаното ми от един посещаващ тренировките приятел, взех решение да започна.
В залата любезно бях посрешнат от инструктора – Николай Печанов, който ми обясни режима на тренировките. Обясних му, че поради тренировките по културизъм и работата ми, ще ми е трудно да тренирам повече от веднъж седмично. Откровено попитах има ли въобще смисъл да започвам и Николай ми отговори положително. Още отначалото ми направи впечатление индивидуалния подход към всеки в групата. По принцип движенията са по-различни от това което съм правил и съм виждал да се прави в другите бойни изкуства.
Неприятно ми беше да установя че въпреки впечатляващата ми в сравнение с другите трениращи мускулна маса ми е доста трудно да правя някои неща, без те да са специални техники, а по-скоро обикновенни движения от човешката биомеханика. Имаше какво да желая и по отношение на бързината, координацията и най-вече издръжливостта на мускулите. При някои движения изпитвах и позиции изпитвах най-неочаквана болка в ставите и бърза умора в мускулите, което възприемах като скрити травми-резултат от дългогодишното едностранно натоварване с пренебрегване на различна упражнения за гъвкавост. Това за съжаление е масова грешка при занимаващите се с културизъм. Понастоящем като инструктор държа трениращите да правят стречинг като някои елементи съм взаимствал от Винг-Чун тренировките. Ники (така се обръщаме към треньора) се оказа прав. Само след няколрко месеца тренировки-веднъж седмично констатирах видими подобрения по отношение на бързина, гъвкавост, координация и грамотно отиграване на някои техники, което ме мотивира и занапред да посещавам тренировките и дори при възможност и по-често. Занятията са интересни и понякога доста изморителни. В залата цари дружеска атмосфера, дължаща се както на интелигентното и приятелско отношение на Ники към трениращите, така и на добрите взаимоотношения в групата. Това обаче не пречи в залата да има висока дисциплина подържана не чрез наказания, резки заповеди на китайски или мистични източни ритуали, а на дълбокото уважение и респект на трениращите към Ники не само защото той е инструктора, а и заради коректното му отношение към практикуващите.
От културистична гледна точка не бих казал че тялото му се отличава с някаква мускулатура, но дългогодишните упорити тренировки са го превърнали в безкомпромисна бойна машина,от която всеки детаил може да бъде твърде опасно оръжие пред което мускулите са просто мишена.
Във Винг-Чун нещата са прости, логични и неумолими като в природен закон. А природата винаги се стреми към хармония, в която едва ли има място за излишества. Посрещнал атаката на Винг-Чун боец, човек може да се почувствува като в торнадо, и с подобни последствия. А и как иначе като това е бойно изкуство създадено с цел за най-кратко време и в къса дистанция да нанесе възможно повече поражения на противника. Без излишни движения и хореографски окраси. Стил отличаващ се с максимална ефективност в реална ситуация и минимален травматизъм в тренировката – поне в нашия клуб ”Шампионите”.
Като пример ще посоча факта, че 20годишен член на клуба победи в категорията си на свободни двубои.
Разбира се във Винг-Чун и културизма добрите резултати идват след много упорита работа с много търпение и любов.
За Винг-Чун могат да се пишат и говорят хубави неща. Но според мен най-хубаво е Винг-Чун да се практикува. За установяване на психическа релаксация, за поддържане на добра физическа кондиция и за добиване на перфектни умения за самоотбрана Винг-Чун е правилният избор.