Д.Димитров
Ако започна да разказвам за себе си сега, няма да има история на една коренна метаморфоза, а просто заварен резултат, който много скоро обещава да бъде променен. В училище до петнадесетатата си година винаги бях,най-слабия, най-дребния, най-очилатия, срамежлив, страхлив, неуверен, на едно мнение с “по-силните”, за да не ме набият и прочие ясни следствия. Потренирах две години Тае-Куон-До, защитих зелен колан и бях най- добрия от учениците в групата. После клубът се разпадна и аз спрях, защото…олицитворение на Тае-Куон-До бяха само и единствено моите треньори. Потренирах бокс два месеца…и можех да се меря по сила със съучениците си, но това беше сила, която никога не ми се беше налагало да доказвам. И децата и възрастните в голяма степен се боят само от думите…и си остават с тях. Но след година спортно бездействие, в тренировки на думи и в миналото, ходих на един купон – купон като тези на които общо взето никой никого не познава. Съответно аз, поосъзнаващ се младеж се опитвам да се пласирам сред жените. В един момент обаче се оказва, че всички интересни жени са се наредили около някакво момче на име Ивайло, което видимо, неистово ги забавляваше. Естествено мъжът в мен се обади и си каза – този е сериозна конкуренция…която честно казано в момента ми вреди. Реших да използвам полезна тактика и се запознах с въпросното момче. Той наред с всичко “дразнещо”, което редеше, изтърси и че преподава “уличен бой”…аз по инерция му предложих да направим спаринг, защото така се казва, когато се доказваме на конкуренцията, а и нали имах зелен колан… Е, бях победен за секунда…при това добре разбрах, че мръдна ли няма да си остана само с падане на земята и двадесетина предупредителни, спирали на милиметър удари в горната част на тялото ми, по лицето и на другите места… Изненадах себе си, като го помолих да ме научи на ”това” и така станахме приятели. В последствие се оказа, че този така наречен тогава “уличен бой” е Винг Чун и аз започнах тренировките. Беше трудно, но исках да получа увереност, която винаги ми е липсвала. Иво се превърна в най-добрия ми приятел. Той тогава беше само с втора ученическа степен…и нямаше кой да го бие в кръга от множеството ни познати. А и той откровено излъчваше увереността, която търсех за себе си. Рзабира се, разполагаше с действителна практика и 5 години в залата. След 6 месеца тренировки, той ме запозна с треньора си и днес – Николай Печанов. Ами сега? Шок. Найка, както го наричат приятелите, биеше Иво така бързо и ефективно, както Иво мен. Ужасно е да се разделяш със заблудите за себе си и то толкова начесто, когато все още не си се възстановил от раздялата с предишните. Продължихме да тренираме с Иво, но отвреме-навреме ходех и в училището, където Ники отдавна водеше тренировки. Година по-късно Иво се ожени и спря да тренира. А аз вече знаех, че Винг Чун съществува за хора като мен. И най-късия път от мен до него беше Ники. Как? С редовни тренировки, съпка по стъпка и…отначало. Оказа се, че макар и с 2 годни “стаж” при негов ученик аз бях очарователно смешен. Започнаха физиологичните промени, започнах да изглеждам добре…Появиха се мускули,които работеха, а не домоментните нежни тънички ръчички, които боляха, едва ли не, при докосване. Година по-късно правих спаринг с Иво, – остана без шанс за победа. А аз вече уверен в някакви реални измерения на ефективността си продължих тренировките. Дойде ми и първото сбиване на улицата…без коментар. Психологическите промени у мен следваха физилогичните. Жените започнаха да ме забелязват много по-осезателно. Днес ходя по улиците нощно време без страх, с надеждата, че няма да се налага да се сбивам с никого, за да не го повредя, което си е една реализирана детска мечта. Започнах да тренирам не за да се доказвам на някого, а за да преодолявам себе си, да изкореня вредни навици, като мързел и дърдорене, да надделея моентите в които искам да се откажа. Осъзнах значението на думата Учител в какъвто Ники се превърна за мен, такъв какъвто е и сега за още много хора. Учител и приятел, който иска от мен да бъда добър и прави това, което говори. По-късно разбрах,че всъщност моя учител е и ученик… Видях как неговия учител го”плеска”, също така уверено, както той мен и всички останали. Значи той също върви по този път, път открит за него, път по който води всички нас след себе си. И така езика на който си говорим, се променя с всяка постигната следваща фаза. А заблудите за самите себе си остават все по-малко. Голямото учудване дойде, когато разбрах, че принципите на Винг Чун действат безотказно и в ежедневието, във взимоотношенията с хората, в умението да бъдеш точен, в координацията на думи, мисли и действия…така Винг Чун от обида се превърна в хоби, от хоби в забавление, след това премина в амбиция, за да бъде осъзнат днес като Път по който винаги се случва нещо ново и полезно…Вече шеста година натоварването, постоянството, болката и удовлетворението служат, като координатори за по-нататъшно правилно израстване, за което всеки от нас сам носи отговорността си. Поздрав за Майстора. Поздрав за инстуктора…и всички около тях.